"Дори най-лошият сладолед е по-добър от никакъв сладолед", казва писателката Лейла Сейлс, една от милионите пристрастени към леденото лакомство.
Вероятно няма друг десерт, който да е по-обичан от малки и големи по целия свят, а въпросът има ли разлика между сладоледа и джелатото е вече почти толкова популярен, колкото другото непреходно питане - кокошката или яйцето...
Мнозина смятат, че джелатото е просто по-засуканото и помпозно наименование на обичайния сладолед, което италианците са измислили. Всъщност обаче колкото и да си приличат, двата десерта са съвършено различни.
Трите най-съществени разлики, които ги разграничават, са съдържанието на мазнини, въздушността и температурата на сервиране. По правило класическият сладолед се прави от сметана, която трябва да има концентрация на поне 10% мазнини, докато основната съставка на джелатото е прясното мляко, което е значително по-нискомаслено.
Другата важна разлика е наличието на яйчени жълтъци. При сладоледа те са в изобилие и са в основата на всяка рецепта, докато при джелатото или са в много малко количество, или отсъстват напълно.
Не всеки обаче би усетил само по вкуса, че съставките в двата вида студени сладки изкушения не са идентични. Онова, което е доловимо с просто око, е разликата в текстурата, която идва най-вече от метода на бъркане. При приготвянето на сладолед е задължително той да се разбива изключително бързо и на високи обороти, така че възможно най-много въздух да навлезе в сместа. Така тя увеличава драстично обема си и се създава онова прекрасно усещане за пухкавост и кремообразност. Майсторлъкът на джелатото изисква по-бавно и методично бъркане, което прави текстурата на финала по-гъста и спомага по-бавното му топене.
Италианският десерт обикновено съдържа до 70% по-малко въздух от сладоледа, а за сметка на това той се отличава с повече аромати, сравнен с останалите видове замразени десерти. Тези качества му придават плътност и голямо богатство на вкуса, което е предимство пред конкурентните сладоледи. Точно затова и заради наличието на по-малко мазнини в състава, джелатото е издръжливо и на по-високи температури. Сервира се обикновено на -5 до 0 градуса. Сладоледът, от своя страна, би се стопил моментално на толкова високи градуси. Той се съхранява и поднася на -12 градуса. Още една разлика е, че джелатото се прави само от пресни продукти, без никакви консерванти, докато в сладоледа често се прибавят такива.
Въпреки че за родина на джелатото се счита Италия, всъщност корените му са от Древна Персия. Смята се, че там още преди хиляди години са консумирали студен десерт от заледена подсладена вода, която после раздробявали на ситни гранули и гарнирали с плодове.
В Китай пък съществувала практика да замразяват биволското мляко, а според една от легендите през XIII век видният венециански търговец, пътешественик и изследовател Марко Поло заимствал рецептата именно по време на свое пътуване в Китай и я отнесъл в родината си. Други източници пък поддържат теорията, че още римските императори са обичали да се разхлаждат в жегите със студен десерт от плодове и замръзнал сняг, който слугите им носели от върховете на планините.
Каквото и да е истината, джелатото, познато ни в съвремието, се превръща в кулинарна сензация чак през XVII век, когато италианецът Франческо Прокопио дел Колтели се премества в Париж и открива първото си кафене. Там той започва да предлага домашно приготвено джелато, което буквално взривява изтънчения френски елит и цялата аристокрация полудява по вкусния му сладолед. Мълвата за сладкото изкушение стига чак до ушите на Краля -Слънце Луи XIV, който издава специален лиценз на Франческо. Документът му дава правото единствен в цяла Франция да произвежда вкусния десерт.
Постепенно обсесията по джелатото завладява цяла Европа и стига чак до Америка. С появата на технологични открития, като фризерите и машините за сладолед, производството му става повсеместно през XIX век. И докато италианците твърдо поддържат тезата, че те са дали на света джелатото, то хрупкавите вафлени фунийки, които вървят с него, са американско откритие и се появяват за пръв път през 1904 г. на световния панаир в Сейнт Луис в щата Мисури, измествайки завинаги на втори план купичките и чинийките.
Днес джелатерии има по целия свят, но да си в Италия и да не посетиш автентична такава, си е непростим грях. В която и точка на Ботуша да сте, дори в най-малкото и затънтено селце, все ще намерите къде да си хапнете. Най-старите и знакови за страната сладоледаджийници обаче се намират в Рим. Първата, отворила врати във Вечния град, продължава да посреща гости и до днес.
Джелатерия "Фаси" е семеен бизнес, менажиран от поколения наред, и за пръв път отваря врати още през 1880 г. За разлика от други заведения, разполага с предостатъчно места за сядане и с още по-голямо разнообразие от вкусове. Джелатото се прави на място всеки ден и се придържа към оригиналните рецепти на основателя Джовани Фаси. Най-типични за "Фаси" са т.нар. сампиетрини - малки кубчета джелато, обвити в шоколад, които би трябвало да напомнят за паважа по римските улици.
Другата най-стара джелатерия в Рим е "Джолити", която има няколко локации, но първата и основна е в близост до Пантеона. Тя също е фамилен бизнес и е по-малка и кокетна, но с огромна слава. Запазената им марка е джелатото с шампанско, което крие своите рискове, особено ако го хапване на гладно. Освен него обаче се предлагат още десетки разновидности и шеметни комбинации от вкусове, спечелили сърцата на една или две световни звезди. Клиенти на "Джолити" са не само всички италиански политици и местни важни особи, но и холивудски знаменитости, сред които Джон Траволта, Камерън Диас, Джъстин Тимбърлейк, Шарън Стоун и много други.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}