Запазвайте любимите си рецепти в лично тефтерче и ги организирайте по ваш вкус в персонализирани папки.

Създайте тефтерче Регистрация

Битката за айвара, който принадлежи едновременно на всички и на никого

Защото на Балканите никога не се отказваме


Айварът няма нужда от представяне, след като е популярен именно тук - на Балканите. Повечето чужденци го наричат "балканският хумус", но ние сме далеч от това определение.

По нашите географски ширини знаем, че айварът води класациите при зимнините, както и лютеницата. Освен различните негови вариации, които съществуват, е важно да се отбележи приноса му за оцеляването на няколко поколения студенти.

Като всичко на Балканите, айварът живее свой собствен живот и се радва на най-различни интерпретации. Според някои източници оригиналната рецепта съдържа червени чушки, олио, сол и оцет, но мнозина слагат чесън, а други избират червен лук, моркови и домати. За придобиването на онзи специален пикантен вкус пък може да се допусне прибавянето на люти чушки.

Тук айварът често го наричаме мезе, особено ако се сервира с хубава ракия. Понякога в него се слага натрошено сирене или се гарнира с нарязани меса, като луканка, салам, сушен суджук и др. Често айварът прави компания на кебапчета и кюфтета и е определян като отличен приятел на сръбската скара.

Думата "айвар" идва от турското "хавяр" или "хайвер", което може да ни наведе на мисълта колко всъщност ценен е бил той за хората от онова време.

Нека продължим с факта, че има и доста противоречия по отношение на приготовлението му, което не е никак изненадващо. Част от споровете достигат до това дали съставките ще се пекат, варят или ще се мелят без никаква термична обработка.

Снимка: Unsplash

Но нека се върнем по-назад във времето.

Айварът е официализиран като традиционно ястие в Сърбия около XIX век в кулинарната книга на Катарина Попович. Там се посочва, че за приготвянето му се използват само чушки и никакви други зеленчуци. Погледнем ли в рецепти от Северна Македония обаче ще видим как и до днес местните хора слагат и патладжан.

Отново не е изненадващ фактът за съществуването на множество версии на разядката, характерни за различните региони на Балканите.

В тази част на света отделните държави са с повече от близки културни традиции, особено след като се абстрахираме от политическия фактор и всички останали вмешателства. В годините назад голяма част от хората на Балканите, принудително или не, сменят местожителството си и донасят със себе си своя бит и културни порядки. Ето защо и до ден днешен всяка държава, част от Балканския полуостров, твърди, че айварът принадлежи на техния народ.

Който и регион да изберете, лесно може да видите как там хората имат собствен и уникален по своему прочит на рецептата, обвинявайки всички останали държави за крадци на тази брилянтна разядка.

Като пример можем да посочим световноизвестната певица Дуа Липа, която е от косовския регион и е убедена, че айварът е албанска разядка. Сърбите обаче не чакат дълго и я поправят, посочвайки как той е сръбска зимнина.

На този етап само България не се опитва да придърпа чергата в кулинарния патриотизъм. Но желанието ни е да получим официално признание за лютеницата, тъй като преди години, за щастие и гордост, успяваме да спечелим ракията и тя се сдобива с български произход.

Не си мислете обаче, че ние също не сме се включвали в надпреварата за айвара. През 2003 г. в българския документален филм "Чия е тази песен?" отново се говори за епичната "битката", свързана с разядката.

Най-хитра от всички излиза бивша Югославия, която през 90-е години успява да изиграе всички останали държави и да определи айвара като свое културно наследство. Но след разпадането ѝ, проблемът за наследството на разядката от чушки отново излиза наяве.

С годините спорът се превръща в трагикомична надпревара. Най-лесният начин да се потуши тя е, когато айварът се обяви за притежание на Балканите, което е и най-честно. В някакъв период от историята рецептата успява да стигне до всички държави от Балканския полуостров, затова състезанието днес изглежда твърде нелепо.

Снимка: Unsplash

След като преминахме през кратката история на битката за айвара, нека обърнем внимание на начина му на приготвяне.

Есента, в периода между септември и октомври, можем да определим като момента на предстоящата трескава подготовка за зимата. Тогава е и сезонът на чушките. Повечето хора използват наследени от роднини рецепти, като така се сдобиват с автентичен и уникален вкус на своя айвар.

Често процесът на готвене протича така: всички зеленчуци се готвят отделно - пекат или варят, белят се и след това се смилат и смесват, за да се получи магичният вкус на балканската разядка. Накрая се слага в буркани и се консумира както зимата, така и през останалите сезони.

Вярвате или не, айварът има свое място в националния музей на Лесковац, който му отрежда специално място.

Точно както в България филията с лютеница, така и тази с айвар е вкусен спомен от детството на не малко хора на Балканите.

С падането на границите и свободното пътуване страните от Северна Европа също успяват да опитат популярния балкански вкус. Айварът акустира в Швеция и Дания, настанява се трайно в официалния им речник, където е описан като крем от чушки с балкански произход. Италианците пък го наричат "салса" или "сос".

Успехът на айвара може би се дължи на натуралните съставки и семплото му приготвяне, което от друга страна му дава възможност да присъства в модерната кухня, а вкусът му позволява да се превърне в кулинарно изкушение за по-смелите професионални готвачи.

Айварът остава част от Балканската кухня и никой не може да промени това. Ако погледнем отвъд спора за произхода му, ще забележим, че рецептата е преминала успешно през вековете, благодарение на което днес все още можем да се наслаждаваме на неговия невероятен вкус.

А колко ястия са успели да постигнат това?

Дайте оценка:

Тагове: чесън домати чушки патладжан

Получавайте рецепти и съвети с нашия newsletter

Можете да се отпишете по всяко време. Запознайте се с нашата Политика за поверителност

Вашето тефтерче