Сириецът, който даде фунийка на сладоледа

Има храни, които толкова естествено принадлежат една на друга, че ни е трудно да си представим времето, когато още не са се срещнали. Доматът и сиренето, кафето и кроасанът, ягодите и сметаната - и, разбира се, сладоледът и неговата хрупкава вафлена фунийка, която днес приемаме почти като природен закон на лятото. Само че зад тази малка ядлива опаковка стои една прекрасна история за имиграция, предприемчивост и онзи особен вид случайност, при която две различни кулинарни култури се оказват на съседни щандове в точния момент.

Годината е 1904-а, а мястото - Сейнт Луис, Мисури, където огромното Световно изложение събира милиони посетители и хора от десетки държави, донесли със себе си технологии, идеи и вкусове от различни части на света. Сред тях е и Ърнест Хамви (Ernest Hamwi), млад сирийски имигрант, който продава тънък близкоизточен сладкиш, описван в американските източници като zalabia. На съседния щанд се продава сладолед и точно там, според най-популярната версия на историята, един съвсем обикновен проблем ще даде началото на необикновено успешна идея.

В горещия ден търговецът на сладолед остава без съдове, в които да сервира порциите си, а Хамви вижда възможност там, където друг би видял просто приключил работен ден. Той оформя топлия си вафлен сладкиш като конус, изчаква го да се втвърди и го подава на съседа си, за да постави сладоледа вътре - практично решение, което не се връща, не се мие и не се изхвърля, защото накрая просто се изяжда. Така поне разказва легендата, която повече от век след изложението продължава да превръща Хамви в едно от най-известните имена в историята на сладоледената фунийка.

Тук обаче добрата журналистическа история изисква една важна уговорка: не можем категорично да обявим Ърнест Хамви за единствения изобретател на фунийката. Няколко участници в изложението от 1904 г. по-късно претендират за заслугата, а ядливи съдове за сладолед са патентовани още преди срещата в Сейнт Луис. По-точно е да кажем, че изложението се превръща в един от решаващите моменти за популяризирането на фунийката, а историята на Хамви - в най-устойчивия и човешки разказ за нейното раждане.

Всъщност пътят към нея е прокаран от други имигранти. През 1902 г. Антонио Валвона, италиански производител на сладолед, живеещ в Манчестър, получава американски патент за устройство за производство на ядливи чашки, а година по-късно италианският имигрант Итало Маркиони, който продава сладолед в Ню Йорк, патентова свое устройство за подобни съдове. Погледната така, историята на фунийката не принадлежи на един-единствен човек, а на цяло поколение пришълци, които пристигат в новите си градове със старите вкусове на дома и започват да ги приспособяват към живота по улиците на Америка.

А необходимост от промяна определено е имало, защото преди ядливата фунийка сладоледът понякога се сервирал в прочутите penny licks - малки дебели стъклени чашки, които клиентът облизвал, след което връщал на продавача. Същата чашка отивала при следващия човек, като хигиената невинаги била сред най-силните аргументи на тогавашната улична търговия, а опасенията за разпространението на заболявания постепенно се превърнали в обществен проблем. Лондон забранява тези съдове още през 1898 г., което прави идеята за евтина, еднократна и ядлива алтернатива не просто симпатична, а изключително практична.

След изложението в Сейнт Луис фунийката започва да се превръща от импровизация в индустрия, а Хамви остава част от тази история и след края на панаира. Той влиза в бизнеса с производството им и впоследствие основава Missouri Cone Company, докато машините постепенно заменят ръчното навиване, а конусът придобива познатата ни форма. Само за няколко десетилетия нещо, родено от срещата между близкоизточен сладкиш и американски сладолед, вече изглежда толкова естествено, сякаш никога не е съществувало едното без другото.

Може би именно затова историята на Хамви заслужава да бъде разказвана и днес, дори ако не можем да сложим под нея удобния печат "единственият изобретател". Тя напомня, че храната рядко признава граници и още по-рядко се развива в права линия - рецептите пътуват в куфарите на хората, променят се в новите градове, срещат чужди вкусове и понякога се превръщат в нещо, което целият свят започва да приема за свое. Имигрантът не носи само спомена за дома си; понякога носи със себе си и следващата голяма идея на мястото, което тепърва ще нарече дом.

Днес поръчваме ванилия, шоколад или шамфъстък, посягаме към фунийката и рядко се питаме кой пръв е решил, че съдът за десерта също може да бъде част от десерта. Но някъде зад това малко удоволствие продължава да стои образът на един млад сириец в Сейнт Луис, който продава храната от своята част на света до човек, продаващ съвсем друга, а между двата щанда се ражда комбинация, която ще преживее и двамата.

Защото понякога най-хубавите истории за храната започват не с рецепта, а с пътуване - и завършват с вкус, който вече не принадлежи на една държава, а на лятото. Припомняйки си тази история, неминуемо ни се дояде сладолед... Ето една лесна рецепта, за да си направите у дома!

Необходими продукти